Преди известно време в публичното пространство се появи статия, озаглавена „Генетика на народите или защо евреите са толкова умни”. В нея еврейската интелектуална доминантност в частност и еврейското расово превъзходство като цяло се поставяха извън всякакво съмнение като научно доказан факт, който остава само да бъде обяснен. Подобни пропагандни материали, които открито проповядват расовата доминация на един определен етнос над всички останали, днес все по-често биват лансирани и толерирани. Любопитно е, че те намират широко одобрение, въпреки че съвсем откровено подстрекават расовата теория, според която дадена група притежава по-добри генетично предавани белези от останалите групи. Интересен е и фактът, че подобни претенции от страна на други народи са остро заклеймявани и осъждани като расистки, докато еврейските претенции се посрещат със симпатии и адмирации. Този парадокс е свидетелство, че съществува практика на двойния стандарт, която толерира расистките домогвания на даден етнос, за сметка на останалите.
Погледнато отстрани изглежда, че всички са съгласни и единодушно (с някои малки изключения) приемат твърдението, че евреите стоят над другите народи, и нямат никакви възражения срещу него. Но в действителност несъгласните се притесняват да изразят свободно своето становище, страхувайки се от публичен линч и дамгосване, които следват всяка критика срещу еврейството. Този психологически натиск играе ролята на много силна и ефективна цензура, възпрепятстваща критичните отзиви. У несподелящите идеологията за расовото „първенство” на евреите е създаден страхов рефлекс от открито изразяване на собственото мнение. Тази автоцензура, която е едно от най-зловещите и отвратителни явления в съвременното общество, се дължи на угрозата от всякакви анекдотични обвинения в „антисемитизъм”, „расизъм”, „ксенофобия” и др. под. Не че пещерният антисемитизъм не съществува, но не е никак уместно, дори е изключително вредно всяко критично дихание да бъде изправяно на кладата, афоресвайки го като ерес. Чрез това оръжие критиците на тая расистка доктрина са парализирани от страх пред стигматизация и анатемосване, които носят публична изолация, остракизъм, гражданска смърт и дори съдебни преследвания и лишаване от свобода. Така свободата на словото е потъпквана чрез масиран натиск срещу неполиткоректните изказвания, които не споделят хипотезата за еврейското интелектуално и расово „надмощие”.
Именно поради тази причина теорията за еврейското расово превъзходство бива необезпокоявано, широкомащабно и повсеместно популяризирана без да среща сериозно противодействие. При липсата на адекватни реакции и аргументи, осуетявани още в зародиш, на преден план изпъква единствено тази теория, която изглежда примамливо правдоподобна именно заради отсъствието на опозиция и конкурентни идеи. Но тези възмутителни расистки прояви не бива да бъдат оставяни без последствие, защото те неминуемо ще избуят в нещо чудовищно, каквото познаваме от историята. А и държавата Израел е отличен пример за такова расистко отношение и нехуманно третиране на чуждите етноси, което, след като не бе овладяно навреме, придоби огромни размери и амбиции.
Тъй като тенденцията за въздигане на един етнос и поставянето на останалите в субординация спрямо него чрез недобросъвестно екстраполиране на субективни данни и признаци набира все повече сила, е необходимо да се представят на обществеността всички аспекти на проблема, включително и тези, които дълго време са били избягвани, заради негативните за еврейството послания, които носят. Нужно е да се осветлят не само положителните (автентичността на значителна част от тях е твърде съмнителна), а и онези черти на еврейския характер и поведение, които старателно бяха заобикаляни, за да не опетнят идеализирания образ на еврейството. А познаването на всички характеристики на разглеждания обект – както положителни, така и отрицателни, е задължително с оглед неговото правилно възприемане, анализиране и разбиране. Без цялостен поглед, познавайки само част от белезите му, ние не можем да имаме вярна представа за неговите качества и свойства и следователно не можем да го оценим подобаващо.
Авторът на спомената по-горе статия постоянно демонстрира неодобрението си спрямо расизма, докато в действителност навсякъде подкрепя основната му теза, а именно твърдението, че някои раси и етноси (в случая евреите) притежават по-високи интелектуални способности, а други са ментално непълноценни, което е и базата, върху която се изгражда расистката идеология. Хипотезата за генетическата предопределеност на различията на интелектуално ниво между расите, която днес свободно се подхвърля, когато става въпрос за евреите (въпреки че „ген на интелигентността” не е открит), е централният постулат, от който произхожда расовата дискриминация. Любопитен е фактът, че както авторът на цитираната статия, така и много други хора отхвърлят расовата теория, когато тя поставя на първо място някой друг народ, но с голяма охота я поддържат щом стане въпрос за „превъзходството” на евреите.
Еврейският писател Джон Ентайн (Jon Entine), чието име и творчество се разглеждат специално в посочения материал, има по-специфичен подход към темата. Първоначално той поставя директно въпроса за превъзходството на чернокожите атлети като заглавие на своята книга „Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това” (Taboo: Why Black Athletes Dominate Sports and Why We're Afraid to Talk About It). Необходимо е да се отбележи, че, първо, въпросът е поставен некоректно, защото негрите наистина имат предимство, но само в леката атлетика и някой друг спорт, а спортовете са много повече. Второ, проблемът трябва да се разгледа и от друг ъгъл: ако черните превъзхождат белите в атлетиката, защото са по-силни, следователно белите изцяло господстват в шахмата, защото са по-умни! Истината обаче е, че докато доминацията на цветнокожите в леката атлетика не тревожи никого и свободно се дискутира, в противоречие на твърденията на г-н Ентайн, то пълната липса на черни шахматисти е истинското табу, защото пряко хвърля неудобния въпрос за интелектуалните способности на негроидната раса. Та, ако тръгнем по-пътя на г-н Ентайн и неговият почитател г-н Пекунов – авторът на статията, излиза, че чернокожите имат най-нисък коефицент на интелигентност и най-ниски ментални възможности, понеже няма нито един техен представител сред шахматния елит, нямат нито един Нобелов лауреат в научните области и нито един Филдсов медал не е тяхно притежание, а страните с чернокожо население и също с такива ръководители се намират в незавидно икономическо състояние, с изключително нисък жизнен стандарт и продължителност на живота, сходна с тази на първобитните хора.
Но г-н Ентайн пропуска и някои други подробности, които наистина представляват табу, и които официално не се разгласяват и не се дискутират от съображения за спазване на политкоректно поведение. Това обаче лишава обществото от ясен поглед върху сериозни проблеми и съответно от възможността да ги реши навреме и с по-малки усилия. Това, което ни спестява Джон Ентайн е свързано със статистиката за престъпленията, извършени от бели и чернокожи в собствената му страна.
Според Министерството на правосъдието на САЩ (U.S. Department of Justice) е около 6,5 пъти по-вероятно черните мъже (28.5%) да влязат в затвора по време на целия им живот, отколкото белите мъже (4,4%). Сред жените 3,6% от чернокожите и едва 0.5% от белите ще влязат поне веднъж зад решетките, което означава, че черните жени влизат 7,2 пъти повече в затвора от белите. Въз основа на темповете на лишаване от свобода около 7,9% от черните мъже и само 0,7% от белите до 20 годишна възраст ще попаднат във федерален затвор, а за мъжете над 30 години съотношението е 21,4% от черните срещу 1,4% от белите мъже, което е разлика от близо 15,3 пъти! Следователно, над 1/5 от чернокожите ще станат гости на американските затвори, докато само по-малко от 1/50 от белите ще „постигнат” същото.
Данните на US Bureau of Justice Statistics за юни 2009 г. показват, че афро-американците, включително тези с испански или латино произход, съставляват 905 800 души от затворниците в страната, които са общо 2 096 300. Това означава, че споменатата група чернокожи, която е едва 13,6% от населението на САЩ, представлява над 43% от популацията във федералните, щатските и частните затвори.
Статистиката на Федералното бюро за разследване (Federal Bureau of Investigation –FBI) сочи още, че макар афро-американците да са 12,6% от населението на Съединените щати, те извършват 30,8% от тежките престъпления (убийства, непредумишлени убийства, изнасилвания, грабежи, нападения с тежки последици), 31,8% от изнасилванията, 40,1% от престъпленията, свързани с незаконно притежание и контрабнда на оръжие, 42,4% от сексуалните престъпления от комерсиално естество (като проституция, притежание на публични домове, сводничество и транспортиране на жени за неморални цели), 48,7% от убийствата, 55% от грабежите и 67,5% от престъпленията, свързани с хазарт. Според американското Bureau of Justice Statistics (BJS) престъпници сред чернокожите са 3 161 на 100 000 души, а при белите 487 на 100 000 души, т. е. престъпността сред чернокожите е 6,5 пъти по-висока, отколкото сред бялото население.
Между 1986 г. и 1991 г., афро-американските жени, лишени от свобода за престъпления, свързани с наркотици, са се е увеличили със 828% (Golden, Renny (2005). War on the Family: Mothers in Prison and the Families They Leave Behind. New York: Taylor and Friends. p. 46.). Във Вашингтон, окръг Колумбия, три от всеки четирима млади чернокожи мъже се очаква да престоят известно време в затвора. В големите градове в цялата страна 80% от младите афро-американците вече имат криминални досиета (Alexander, Michelle (2010). The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press. p. 7).
Според данни на британското Министерство на правосъдието във Великобритания, където чернокожите са 2,7% от населението, те съставляват 13,7% от затворниците, което е 5 пъти повече от общия им дял от британските граждани. Статистиката на Столичната полицейска служба в Лондон (Metropolitan Police Service) разкрива, че 54% от обвинените за престъпления, извършени на улицата, са черни, за грабежи – 59%, за престъпления с огнестрелно оръжие – 67 на сто, за сексуални престъпления – 32%. И това е при положение, че чернокожите в Лондон според Office for National Statistics са 10,6% от населението на града.
Ето тези проблеми са табу, чието премълчаване и спотайване не само не помага за тяхното решаване, а дори води до задълбочаването им.
Всъщност Джон Ентайн използва въпроса за чернокожите атлети като артилерийска подготовка за главния си удар – следващата си книга, която носи красноречивото заглавие „Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ” (Abraham's Children: Race, Identity, and the DNA of the Chosen People). В нея авторът, с типичната безпардонност на самовлюбените си съплеменници, без никакви заобикалки безцеремонно заковава въпроса защо евреите са толкова умни, въпрос, който всъщност трябва да се приеме като категорична констатация. Всъщност е съвсем нормално г-н Ентайн като евреин да се стреми всячески да ни убеждава в еврейското расово „превъзходство”, както преди десетилетия правеха това за арийците.
Основният коз на Ентайн е големият процент евреи в шахмата, сред нобеловите лауреати и в други области на интелектуалните прояви. Тук той, както и останалите привърженици на идеята за расовото превъзходство на евреите, отново спекулира с фактите в изгода на тая упорито натрапвана теза. Последната обаче страда от няколко смъртоносни недостатъка, които я обричат на безжизненост.
Един от най-важните въпроси в случая е кой може да бъде определен като евреин и кой не. Тук на помощ ни идва израелският проф. Шломо Занд, който в своя труд „Изобретяването на еврейския народ” разобличава фалшивата теза за общия генезис на евреите и изобщо за съществуването на нещо такова като еврейски народ. Професор Занд направо поставя точка на въпроса с недвусмисленото изявление, че „Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век - когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ...
„Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК - това е, просто казано, смешно и тъжно, и опасно...”.
„Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога”.
И така стигаме до логичния въпрос кой е евреин кой не ? На пръв поглед това изглежда лесен въпрос, но само докато не се запознаем с подробностите. Правото да решава принадлежността на даден индивид към еврейството има традиционното юдейско право Халаха́ или Алаха́ (ивр. הֲלָכָה), което представлява съвкупност от закони и устави на юдаизма, регламентиращи религиозния, семейния и обществения живот на вярващите евреи. В по-тесен смисъл, това е сбор от канони, съдържащи се в Тора, Талмуд и по-късната равинистическа литература. Докато ортодоксалните евреи възприемат Халаха като твърдо установен закон, някои други деноминации в юдаизма (като представителите на реформисткия юдаизъм) считат за възможно интерпретирането на Халаха и изменението на законите и уставите под влияние на новите модели на поведение и обкръжаващото общество. Халахическото определение на еврейството става по материнска линия и гласи буквално следното: „евреин се явява човек, роден от майка-еврейка или приел еврейството в съответствие с религиозните канони”. Това обаче внася известно объркване. Твърди се, че Халаха́ извежда своите принципи от Тора (т. е. Стария завет) и Талмуд, но в Библията доста категорично на достатъчно места се указва, че еврейството се определя по бащата: Лев.24:10, Бит.46:7, Бит.46:10, Бит.41:45. Днес се смята, че определението на еврейството по националната принадлежност на майката произхожда от доста по-късния период на Талмуда (II—V в от н. е.).
Ето какво казва еврейският автор Исаак Лифшиц по този повод:
„При всички народи по света при смесените бракове наследяването на националността по правило върви по мъжка линия, по бащата. Това е естествено и съответства на човешката природа. Всички етноси са се образували в древността по родствената мъжка линия, както и евреите, което е описано в Тора (Дванадесеттте Израилеви колена). Така е определено за евреите в Тора. И така е било по-рано. Но при евреите по някое време започва да се определя националността по женската линия, според майката. В живота се получава така, че тези, които околните хора смятат за евреи, самите евреи не ги признават. Затова пък този, когото самите евреи считат за евреин, за околните евреин не се явява. Това води до разни неудобства и конфликти в живота”.
„Противоречието е предизвикано от това, че всички народи по света използват като правило, ако няма друго желание или причини, общ и естествен способ за определяне на националността на децата в смесените бракове, и само евреите са решили да ползват друг, противоположен метод”.
„В последното столетие расте количеството на смесените бракове. При евреите това количество превиши 50% (!) и се прогнозира още по-интензивен ръст в бъдеще. Децата в смесените бракове по принцип наследяват не само фамилията, но и националността на бащата и се чувстват такива. За такива ги смятат и другите, околните хора. В семействата, където бащата е евреин, децата по-често получават начално еврейско образование, а където не е евреин, а майката е еврейка – по-често когато бащата не живее със семейството или го няма. Но децата в пълни семейства, където майката е еврейка, а бащата не е евреин, не се чувстват евреи. За евреи не ги смятат и околните, щом те не се идентефицират по друг начин”.
„Болшинството от потомците на евреи по мъжка линия се считат за евреи, въпреки че официално не ги смятат за такива, а техните предци още повече желаят техните деца да останат евреи”.
Случаят със световния шампион по шахмат Боби Фишер показва колко проблематично е определянето на „еврейска” принадлежност. Robert James "Bobby" Fischer е син на германски биофизик и майка от руско-полско-еврейски произход. Популярното еврейско издание Encyclopaedia Judaica се възползва от еврейския произход на майката и си позволява да обяви прочутият гросмайстор за евреин без неговото знание и одобрение. Това предизвиква възмущението на Фишер, който отправя отворено писмо до изданието, в което настоява да бъде изваден от него и никога повече да не бъде представян като евреин. В частност той пише:
„...Аз бях наистина наскърбен, когато видях, че погрешно сте ме представили като евреин в енциклопедия Judaica. Моля, не правете тази грешка отново в бъдещите издания на вашето обемно, псевдо-авторитетно издание. Аз не съм бил, нито някога ще бъда евреин...
Предполагам, че измамно и погрешно представяйки ме като евреин и по непочтен начин злоупотребявайки с името и репутацията ми като един вид рекламен трик за подобряване имиджа на религия си (юдаизма), вие се опитвате да популяризирате вашата религия...”.
Енциклопедия Judaica наистина отстранява грешката си и Боби Фишер вече не присъства в нейните издания като регистриран евреин. Но Фишер ясно показва каква е целта на подобни практики – чрез киченето си с прочути имена (много от които са твърде далеч от еврейството както по кръв, така и по култура, образование, възпитание, светоусещане) еврейството иска да се самоизтъкне, да изпъкне над останалите народи, задоволявайки расовото си тщеславие.
„Мощната машина на ционистката пропаганда убеди американците в това, че евреинът си е евреин – една раса от хора „избрани от бога”. Сега е важно да разберете, че евреите не са единна раса. По света съществуват две различни групи евреи, които произхождат от различни региони на земята (т.е. няма как да имат общ „еврейски” произход – Виктор Кордон). Сефарадите са от Близкия Изток и Сев. Африка, а ашкеназите са от Източна Европа. Сефарадската група е по-древната и като цяло те са онези евреи, описани в Библията, тъй като те са живели на територията, описана от Библията. Те са кръвни родственици на арабите, като единствената разлика между тях е религията.
Евреите ашкенази, които днес представляват 90% от евреите по света, имат твърде странен произход. Съгласно историците, много от които са евреи, ашкеназите са се появили преди около 1200 г. Това се е случило така: на източните покрайнини на Европа живяло племе, известно като хазари. Около 740 г. н. е. хазарският цар и неговият двор решили да изберат религия за своя народ... Хазарите избират юдаизма, но не по религиозни съобржения... На кратко те приемат юдаизма, но не по религиозни, а по политически причини...
В някакъв момент през 13 в. те били прогонени от своите земи и се преселили в западно направление. В резултат болшинството от тях се заселили в Полша и Русия. Хазарите днес са известни като ашкенази. Тъй като евреите ашкенази само са приели юдаизма, те не са истински евреи, във всеки случай не са евреи по кръв...
Така че, когато мислите за евреите, особено свързаните с Израел, имайте предвид, че съществува голяма разлика между сефарадите и ашкеназите. Те не са един и същ народ. Те са разделени социално, политически и особено расово”.
Д-р Моше Цукерман (Moshe Zuckermann) от Университет в Тел Авив (катедра по история) дава обяснение на тези въпроси, с думите:
„Ционизмът винаги е искал да създаде „израелска” идентичност, но реалностите постоянно оспорват този стремеж и го опровергават, и независимо от това колко упорито ционизмът се опитва да изфабрикува „израелска” идентичност дори и със сила, резултатът е, че „израелска” идентичност не съществува”. Д-р Цукерман продължава с думите: „Никога не може да има уникална култура и цивилизация, която да е различна от културата на местните общности, с които те живеят. С други думи, културата на юдеите, които живеят сред арабите, е отражение на арабската култура, както културата на немските евреи отразява немската култура, и така нататък”.
С други думи д-р Цукерман признава, че основните съставки за изграждането на еврейска нация като цяло липсва, тъй като евреите са само религиозна група. Те нямат общ език, нямат обща история, нямат обща култура, нямат обща територия, нямат общ произход и нямат обща икономическа система за формиране на нация, която може да има правото на самоопределение.
А сега за официалния статус на Халаха́ в държавата Израел. В съвременната държава на евреите изцяло религиозните писания Тора и Талмуд се признават за един от източниците на гражданското право (!), на които се опират съдиите, в това число и при тълкуване на законодателството, прието от Кнесета. Тоест, Израел може да се смята до голяма степен за теократична държава, в която религиозните канони имат статут на официални закони.
Макара формално Израел да не се явява клерикална държава, фактически юдаизмът изпълнява функцията на държавна религия и служи за фундамент на държавната идеология на ционизма, откъдето неговото влияние се разпространява над държавно-политическата и социалната сфера в Израел. Така всички въпроси относно личния статус на гражданите се решават от съдилищата на равините, действащи на основата на талмудическото право.
Граждански брак в Израел не съществуваше до скоро (а и приетият през 2010 г. закон е твърде несъвършен и ограничаващ свободното бракосъчетание на болшинството от населението), въпреки че 63% или 2/3 от възрастното еврейско население на Израел подкрепя разрешаването на гражданските бракове. Парадирайки навсякъде със своята „демократичност”, която съществува там по-скоро като маска, отколкото като реалност, израелската държава на практика лишава своите граждани от едно от основните човешки права – правото на свободно създаване на семейство без оглед на националност и религия. Ситуацията е парадоксална: държавата не признава никакви бракове освен религиозните, и същевременно признава светските бракове, сключени от евреи извън пределите на Израел. Поради тази причина днес всяка пета двойка избира алтернатива на официалния брак: граждански брак зад граница, брак с помощта на реформистки равин, консервативен равин или посредством светска церемония, оформяне на брак в чуждестранно консулство, сключване при адвокат на договор за съвместен живот. Много въобще се отказват от формалното оформяне на връзката и живеят без каквато и да е процедура и регистрация.
Гражданите, принадлежащи към признатите в Израел религиозни общини, могат да встъпват в брак само с изповядващите същата религия, но не и с представители на други религии (колко демократично!). В съответствие със законите на държавата Израел въпросите, свързани с бракосъчетанията и разводите на евреите, се намират в изключителния монопол на ортодоксалния равинат. Израелският закон гласи: „Бракът и разводът на евреите в Израел се провеждат по закона на Тора (които са създадени преди повече от две хиляди години и отразяват мисленето и светогледа на онези прастари общества – В. К.) и се намират в правото на специалното съдопроизводство на равинатските съдилища”.
Монополът, даден на равината по въпросите на браковете и разводите, води до положение, при което много граждани, желаещи да сключат религиозен или граждански брак, но неортодоксален, а реформистки или консервативен, не могат да се бракосъчетаят по тяхано желание, тъй като законът го забранява.
Съгласно законите на юдейската религия (както и на исляма), статутът на жените в брака не е равен на този на мъжете и е значително по-нисък. Неравенството се изразява във финансовите отношения в рамките на брака и във възмоожностите за изход от брака. Това е отражение на патриархалното минало и в никакъв случай не е пример за модерно мислене и законодателно творчество, и няма нищо общо с демократизма, с който Израел се хвали.
Едва през 2010 г. бе приет закон, легализиращ граждански бркове, според който обаче, в брак могат да встъпват само нерелигиозни граждани. Този закон все още не позволява сключването на бракове между представители на различните религии и конфесии, което, казано по-просто, означава, че евреин не може да се бракосъчетае с неевреин. Законът определя като нерелигиозен този гражданин, който не е евреин, мюсюлманин, друз или не принадлежи към която и да е от християнските общини и ако религиозният съд не е приел друго решение по въпроса. Тоест, той обхваща незначителна част от еврейското общество, докато за останалите той не важи. През 2011 г. бе регистриран и първият граждански брак в държавата Израел! Бившият заместник-председател на Върховния съд Mishael Heshin обаче рязко се противопоставя на новия закон: „Този закон създава низша каста от хора с не религиозна принадлежност, и несправедливо укрепва религиозния елит, давайки му допълнителни правомощия”.
Равинатът играе значителна роля в обществено-политическия и културния живот на страната, особено в областта на просвещението. Религиозните учебни заведения съставляват около 30% от всички средни учебни заведения в Израел. В редица градове на страната (Тел-Авив, Йерусалим, които представляват и два от общо шесте административни окръга, и др.) в събота (шабат) не работи общественият транспорт, много летища са затворени и т. н.
В равинското право съществува положението „агуна” (прикована жена), т.е. жена, чийто мъж е изчезнал, но няма доказателства, че е мъртъв. Докато не се открият такива доказателства, тя остава агуна, свързана с изчезналия си мъж и нямаща възможност да встъпи в нов брак.
Ако мъжът откаже да даде на жена си „гет” (развод според равинското право), тя също става агуна и не може да встъпи в нов брак. Ако въпреки това се омъжи отново, според равинския кодекс тя извършва прелюбодеяние, което носи трагични последствия за нейните деца.
И в двата случая всички деца, родени в резултат на забранена от непосредствените религиозни указания връзка на такава жена с друг мъж, се считат за мамзер, т.е. копелета. Практическите последствия от такъв негативен статус се състоят в това, че мамзерите, съгласно Халаха́, могат да встъпват в брак само с мамзери (подобно на структурирането на индийските касти, при които представител на дадена каста може да встъпи в брак само със себеподобен, но не и с такъв от друга каста). Подобен статут получават и техните деца и по такъв начин той се предава на следващите поколения. Ако мъж откаже да признае своето бащинство, то детето ще бъде записано като мамзер и ще попадне в общоизраелския списък с лица, встъпването в брак на които е ограничено.
Халаха́ забранява да се използва вино, за което съществува подозрение, че може да бъде използвано от иноверци в техните религиозни обряди (наистина, какво очарователно „доверие” имат евреите към представителите на други религии)! Съществува също така и постановление на мъдреците, според което вино, което е отворено от неевреин или за което не е известно кой го е отворил (следователно може да бъде отворено от друговерец), е забранено за употреба. Тези забрани спадат към кодекса от религиозни предписания, наречени кашрут, свързани с видовете храна, нейното приготвяне, съхранение и употреба (Kosher). Те спадат към законите хуким, представляващи демонстрация на Божията воля, които нямат рационално обяснение и на които човек трябва да се подчинява без да пита защо.
Юдаизмът оказва огромно влияние върху гражданското законодателство в еврейската държава. В Израел, забележете, официално са забранени браковете на евреи с неевреи! Трудно може да се намери по-добър пример за толкова откровен расизъм, при това във формата на открита държавна политика. Вероятно причината за това е, че евреите смятат неевреите за по-низш вид, сравнявайки ги с животни. Повече информация за това дълбоко вкоренено от религията убеждение ни дава равин Елияу Есас (Eliyahu Essas), който тълкува някои постановки на еврейските свещени писания:
„Опитвайки се да намерят доказателство, че бракът на евреин с нееврейка е невъзможен, нашите Учители го анализират първоначално като изключителен случай. В процеса на анализ обаче те доказват, че изключение от това правило не може да има.
Нашите Учители дават един особен пример с шифха, т.е. – прислужница, която живее в еврейски дом, знае забраните на Тора и не ги нарушава, освен това тя трябва да умее да води домакинството в съответствие със законите на Тора.
В Талмуда се прави изводът: евреинът не трябва да се жени за нея, (ако тя не е преминала процедурата гиюр – преминаване към еврейството). Като продължение на тези мисли те правят аналогията: това е толкова невъзможно, колкото е невъзможен брак с животно...
Ще призная, че вероятно в тази история с шифха, където достойната прислужница се „сравнява” с магаре (което в юдаизма се смята за мръсно, нечестиво животно – В. К.) има известен неприятен вкус”, завършва поученията си рав Елияу Есас. Освен това той ни разкрива и тайната, поради която неевреинът не е пълноценен човек за разлика от евреина. Тази тайна се нарича допълнителна еврейска душа:
„Пред всеки евреин и пред целия народ на Исраел, Всевишният е поставил определени задачи и цели. За да можем да ги осъществим, Той ни е дал Тора (в която разкрива мъдростта си). А за да имаме възможност да приемем тази Негова мъдрост, Той е създал духовен съсъд – „допълнителна” душа.
Нея (допълнителната душа – В. К.) при раждането получава детето, майката на което е еврейка, или неевреин, след като е взел решение за присъединяване към еврейския народ, завършил процеса си на правилния, по законите на Тора гиур. Тази тема е подробно обсъдена в книгата "Зоар" (глава Насо”).
„Първата дума – „дух” (в оригинала на иврит – руах), се дава в единствено число. Руах е един от етажите на човешката душа.
Втората дума – „души” (в оригинала на иврит – нешамот) е употребена в множествено число. В единствено число нешама означава висок етаж на душата. От това следва, че етажът руах при евреите е един и, следователно – такъв имат и неевреите. Докато нешама не е една, те са минимум две (една допълнителна)”.
Рави Есас обяснява още, че привилегията да носят втора, допълнителна, специална душа имат само евреите. На въпрос дали у гой (еврейска дума за неевреин, иноверец, езичник), който се отнася добре с евреите и ги защитава от нападките на антисемитите,
има допълнителна душа той отговаря така:
„Допълнителната еврейска душа... не е награда за никакви заслуги. Това е специален потенциал, някакво, образно казано, „специално устройство”, обезпечаващо възможността за справяне с тази духовна работа, изпълнението на която Творецът е възложил на еврейския народ.
Поради това „допълнителна” душа, като добавка към общочовешката, имат само евреите, у всеки евреин. Те я получават непосредствено от майката-еврейка или при успешно завършване на процеса на осъзнат и истински гиюр (присъединяване към еврейския народ), осъществен в пълно съответствие със законите на Тора.
Пред другите народи Всевишният е поставил други (записани в Тора) задачи. За тяхната реализаця „допълнителна” душа не е необходима. Затова представителите на други народи нямат такава. Именно това (отсъствието на „допълнителна” душа) и отличава неевреина от евреина”.
